Имам една приятелка, която няколко пъти напоследък ме изненадва с репликата  „… но аз заслужавам”. Влизаме примерно някъде да обядваме, гледаме менюто, на нея й се ядат „морски дарове” (минимум 12 лева порцията), тя цъка с език известно време, мърморейки „Ей, много скъпи станали, бе…” и след секунда плясва менюто на масата с думите „Но аз заслужавам” и си поръчва харесаното ястие. И погледът и става по-различен, и брадичката й щръква нагоре, и сякаш не е същия човек, смачкан допреди минути от грижи и проблеми.

Ще кажете „Има пари, може да си го позволи.” Така е, но аз се замислям за това, че не винаги количеството пари в джоба определя самочувствието. Защото се е случвало да имам и повече пари от нея, но гледам да мина по-евтинко. Може би парите ми трябват за хиляди други неща (кога ли и на кого ли са стигали?!), а може би просто не се замислям какво заслужавам…

Сиромашкият синдром. Това е, което ми пречи да се отпусна. Това е, заради което често си казвам „Мога и без това” – примерно, нови обувки, защото старите още не са се скапали съвсем. Това е синдромът, от който е произлязъл и лафа „Мама шоколад не яде” – за да има за децата й, не че не обича. Това е, което ни кара да си купуваме некачествени стоки (защото са по-евтини), въпреки че от опит знаем, че още утре ще лъснат дефектите им. Това е, което ни кара да пазим новите си дрехи и марковите питиета „за специален случай”, негласно признавайки по този начин, че ние не сме достатъчно специални за самите себе си.

Можем и без това, и без онова, и без трето, пето…

А животът си минава. Той и светът си може и без нас, но ни е страх да си го признаем – все още плахо се надяваме, че сме незаменими. Незаменими за другите, разбира се, не за себе си…

Сиромашкият синдром не е нещо ново. Спомням си филма на Чаплин „Треска за злато”, където бързо забогателите герои продължаваха да събират фасове по земята и да ги припалват…

Значи… трябва ни време. Докато не се освободим от сиромашкия синдром и не осъзнаем какво заслужаваме, няма как да получим повече – и от държавата, и от политиците, които ни управляват. И шефът няма да ни повиши заплатата, въпреки че редовно оставаме (нещо спешно да довършваме) след работно време. И съпругът ни все така ще забравя годишнините от сватбата и рождените ни дни. И децата ни ще излапват шоколада, без да се сещат да оставят парченце за мама, защото… „мама шоколад не яде”.

А горчилката, която трупаме, казват, ни правела по-силни. И за какво ни е тая сила?...

някой хора не могат да се отърват от този синдром.те са свикнали да харчат по-малко дори и да имат повече,но други дори и да имат малко гледат да го похарчат независимо,че утре няма какво да ядат.както се казва гледат ден за ден.аз мисля,че повече са тези който гледат ден за ден.Имам един познат,който казва:"всички жени са с редки пръсти ,а моята е без пръсти".Всеки човек е различен.

Мисля ,че си е до характера на човека!И аз бих си казала ,че го заслужавам - просто защото съм лакомница!
Смятам ,че е и до възможности-дали можеш реално да си го позволиш!
Всичко друго си е просто изкривяване !
И всичко с мярка !
Добре се представи!Поздравления!

А какво значи "аз заслужавам" ? То всеки заслужава, а най-вече сирачето, клошаря, сакатия. Всички сме заслужили малките удоволствия, които живота предлага. Но като си позволи нещо по-скъпичко, на човек после му се налага да се го отгладува. Освен, ако не принадлежи на една друга класа, за която удоволствията са нещо обикновено или ако има гръб , на който да се подпира в моменти на финансов недоимък.

Учи се от приятелката.

не се бях замисляла точно по този начин, но усещам, че си права...