Прочетен: 1629 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 30.10.2008 02:06
Да се окажеш в менгемето между жандармерия и протестиращи фермери си е рядко преживяване - адреналинът е на 6. Не това съм търсила, но се случи...
И си дадох сметка, че професионалната деформация - да си там, да не изпуснеш екшъна, понякога се оказва по-силна от инстинкта ти за самосъхранение. А може би аз съм загубила този инстинкт, защото напоследък рядко ми се случва да ходя по събития.
След митинга на металурзите от "Кремиковци", на който оставих колегите да чакат появяването на министър Петър Димитров, реших да прескоча и до министерството на земеделието. Почти бях сигурна, че митингът там е свършил, но се оказа, че греша. Множеството протестиращи бе седнало на трамвайните линии и нямаше намерение въобще да става.
Направих няколко снимки и вече се канех да си ходя, когато... се стовари жандармерията - 30 ли, 50 ли, не ги броих, млади момчета с каски с шлемове пред очите и защитни жилетки се строиха в очакване на заповед за действие.
Е, останах... даже се набутах сред седящите. Да, странно беше - протестиращите седят, а между тях стърчат двайсетина журналисти с камери и фотоапарати. А полицията, след неколкократните призиви към протестиращите да освободят платното, се обръща към "гражданите, които нямат нищо общо с протеста", призовава ги да се отдръпнат встрани. Измърморвам "Да бе, за да не пострадат невинни" и около мен се чуват няколко сочни псувни.
Очакването не трае дълго. Консултациите на полицаите също. Заповед. И атака...
Тогава се оказвам в менгемето. Полицията напира да избута седящите на платното, а от другата страна протестиращите дават отпор - да помогнат на колегите си да не бъдат избутани. Часовникът ми се разкопчава и се изхлузва от ръката ми... майната му, гледам да не изпусна фотоапарата... и за секунда ми минава през ума, че в никакъв случай не трябва да падам. Това беше инстинктът, той ми нашепна този ценен съвет (доста по-късно разсъждавах, че явно съм се сетила за загиващите всяка година поклонници в Мека, за жертвите в сублимни моменти по стадионите, за децата пред дискотека "Индиго").
Не паднах, някак си вълната ме изтласка в по-рядката тълпа. Жената, която по-късно снимах, явно не бе имала този шанс. Дали беше припаднала, задушавайки се, дали беше паднала и ударила главата си, дали тълпата я беше стъпкала, не разбрах, но изглеждаше много зле, чак полицаите се уплашиха и се мъчеха да й окажат първа помощ.
За съжаление, повечето от снимките ми след това се оказаха не на фокус. Майната му, изживяването си струваше, най-малкото защото ме накара да си спомня колко е крехък животът и как не го ценим, как го пилеем в безсмислени дрязги, в ядове за дребни неща, в преследване на материалното, в безделие или снобизъм.
Денят ми бе пълен с емоции, но последната не бе от най-приятните... Не знам какво са излъчили по телевизиите, върнах се късно, имах друга важна среща, но... от информационните сайтове, които прегледах (и на които общо взето вярвам), останах с впечатлението, че подобно нещо просто не се е случвало. Е, имаше тук-там по нещо, но общо взето... нищо.
В три и половина следобяд е изключено да съм сънувала, пък и снимките ги има... А усещането за адреналин на 6 е преживаване, което се помни дълго...
За информационните сайтове си права.
Средствата за масова дезинформация в България отдавна не се използват за предоставяне на информация. А за моделиране на масовото мислене. Главно в овчедушно-просташки-чалгарска насока.
